Чтение онлайн

— Само че си черна и се тревожиш.

— Шествието е протест и срещу това.

— Дали пък не си вбесена, че си само секретарка, а не адвокат? Може би цветът на кожата ти няма нищо общо…

— _Само_ секретарка! Ще те…

Млад мъж с атлетична външност, с костюм и вратовръзка, застана до тяхната маса.

— Извинете, аз съм управителят и някои от другите ни клиенти… — Сви рамене, за да покаже, че вината не е негова. — Бихте ли имали нещо против да продължите този спор отвън?

Жаклин избухна:

— А вие бихте ли имали нещо против да си…

Но Ридли вече държеше ръката й, издърпа я от стола и я поведе към вратата.

Щом излязоха, тя се извъртя към него.

— Махни си ръцете от мен! Изобщо се махни!

— Жаклин, моля те…

Блъсна го и извърна лице.

Ридли пак я хвана, но тя се завъртя и го удари по челото толкова силно, че отстъпи крачка-две.

— Не ме доближавай. Да не съм те видяла повече! Махай се!

Отдалечаваше се заднешком, вдигнала ръка пред лицето си. Изведнъж побягна.

Той я последва, но след няколко крачки се отказа и спря пред огромните прозорци на бара. Море от бели лица го зяпаше през стъклата.

Не, Жаклин, не се чувствам един от тях. В нищо.

63.

— Както казват, през шкафа вятър е минал — съобщи Мелъни, след като огледа рафтовете. — Значи нищо нямаме.

Пъхна ръката си по-навътре и измъкна буркан с компот и миниатюрна консерва кренвирши.

Кевин застана на вратата на кухнята.

— Твоята приятелка Ан с какво си поддържа живота?

— Ами, ей сега ще установим.

Тя отвори хладилника. И в него не се забелязваше изобилие от храни и напитки. На закуска довършиха сиренето и някакви остарели бисквити. Обядът се състоеше от общо две яйца за двамата, на водна баня.

— Много ми се яде пица — сподели Кевин. — Няма да се откажа и от една бира.

— Можем да поръчаме по телефона. Имаш ли пари?

Кевин провери в портфейла си и нареди на плота петдесет и осем долара.

— Това ми напомни — каза той, — че не се обадих в работата, не ги уведомих, че известно време ще отсъствам. — (Двайсет и пет часа седмично се занимаваше с телемаркетинг, тоест от една преустроена в офис къща продаваше по телефона приложни компютърни програми на малки фирми.) — Чудя се дали са забелязали, че ме няма? Едва ли много им липсвам.

Никой не се усмихна. Шегите не ги освобождаваха от напрежението.

Мелъни се върна в хола, отвори телефонния указател и се обади в едно заведение, което познаваше. След малко остави слушалката.

— Заради бунтовете не доставят храна вкъщи.

— Опитай на друго място.

След още седем опита — три пицарии, две китайски ресторантчета, монголска закусвалня за шишчета и руска пирожка — се оказа, че никой не иска да ги обслужи. Мелъни стоеше до телефона и са канеше да набере осмия номер, когато Кевин се обади от креслото:

— Май вече се побърквам тук, поне така си мисля. И ти ли превърташ, или съм само аз?

Тя кимна.

— Има нещо такова.

— Ей, сега е петък вечер. Навън е тъмно. Нормалните хора си уреждат срещи, занимават се със себе си. — Погледът й не беше насърчаващ. — Ще излезем, може Ан да има тук перука или ще си пъхна топки памук под бузите…

— Значи ще ядеш пица с памук в устата?

— Добре де, ще минем без топки памук. А какво ще кажеш за…

Мелъни изразително клатеше глава.

— _Кевин…_

Ръцете му бяха отпуснати покрай тялото.

— Мел, вече наистина се побърквам тук.

— Аз също — призна тя, — но всеки път, щом си покажем носовете навън и…

— Не е всеки път — напомни той. — Онази вечер чакахме на опашката за сандвичи половин час и никой не ни позна.

— Там никой не ни зяпаше.

— И никой _не ни търсеше_ там, както ще бъде и в някоя забутана пицария. Я помисли — всъщност _най-малко_ биха очаквали да ни видят някъде в заведение. Даже право в нас да гледат, както спокойно дъвчем пица, ще си кажат: „Не е вярно. Не може да бъде. Не са толкова тъпи“.

Мелъни седна до телефона и поразмисли.

— А от друга страна, виж какво е станало с Джон Дилинджър. Щом излязъл от киното…

— Мелъни, направили са му засада. Сега никой не знае къде сме, откъде и накъде отиваме. — Той вече се надигаше от креслото. — Дори си мисля, че така е по-хитро, отколкото да отидем за храна в магазин. Отиваме, ядем, връщаме се. Става ли?

Донякъде имаше право, но тя пак се боеше до смърт. Но пък останеха ли затворени тук, кой знае каква идиотщина можеше да им хрумне…

Ан имаше множество шапки и двамата си избраха по една — Кевин разноцветна скиорска, която смъкна до веждите, а Мелъни кадифена барета, за да скрие косата си. Премениха се с още дреболии, а Мелъни обилно си намаза устните с крещящо червило. Нарисува си и две бенки на бузите.

Щом излязоха, усетиха миризмата на дим в града и противно на представата на Кевин, че хората едва ли не танцуваха по улиците, нямаше особено оживление. В края на краищата, палатковият лагер в парка „Голдън Гейт“ беше само на два квартала оттук. Когато минаха на кръстовището, в далечината видяха рязкото примигване на жълтите лампи, окачени по преградите около лагера.

Беше студено и Мелъни си пъхна ръката в джоба на Кевин. Той я притискаше към себе си, забързаха се. Хейт Стрийт не беше в район с полицейски час, но рядко минаваха коли и почти не се виждаха пешеходци. През няколко входа попадаха на бездомни, просещи пари. Кевин им раздаде последните монети от джобовете си.

Както той предсказа, изглежда никой не им обръщаше внимание. Улиците пустееха, но в „Пицайола“ тъпканицата беше нормална за девет вечерта в петък. Кевин избра една ниша в ъгъла.

— До изхода, за всеки случай.

— Не е смешно.

Мелъни отиде да поръча — две големи, комбинирани, с аншоа, кана „Сам Адамс“ и две чаши.

— Бихте ли ми показала някакви документи, моля?

Човекът зад барплота беше афроамериканец, на годините на Кевин. Усмихна й се търпеливо, не излъчваше заплаха.

Тя се смръзна. Навърши двайсет и една години преди шест месеца и особено докато се срещаха с Кевин, бе свикнала да си поръчва бира, без да й искат документи. Сега гледаше смаяно, чудеше се какво да измисли. Изключено беше да изскочи оттук без Кевин, а и щеше да прикове погледите на всички околни. Леко се обърна, но Кевин не гледаше към нея.