Чтение онлайн

Жаклин, гаджето на Ридли, работеше като секретарка на адвокат в една от фирмите из горните етажи на небостъргач. Сега чакаше в приемната, за да види ще се освободи ли тя скоро и има ли желание да излязат и да хапнат нещо. Макар и вече да притъмняваше, задълженията на секретарките в тази фирма свършваха, когато шефовете им си тръгваха. Официално имаха нормален работен ден, но която настояваше да излиза в пет или пет и половина, скоро се оказваше безработна. Денят на Жаклин приключваше не когато си изпълнеше задачите, а когато адвокатът й кажеше, че е свободна. Нито секунда преди това.

Тя се появи в другия край на дългия коридор и както я следеше с поглед, Ридли пак одобри деловия й вид. Не го привличаха нито лъскавите мацки, нито курветата, макар че (или по-точно — _защото_) бе опитал и едните, и другите в по-младите си години. Жаклин беше работещо момиче, също както и той беше работещ мъж. Отличаваше се с добра душа, топла усмивка, сдържан език и великолепно телосложение.

Личеше, че е напрегната, но го поздрави съвсем нормално. Ридли си каза, че момичето е от твърде висока класа, за да натрапва настроението си на околните.

— Съвсем навреме дойде — каза тя и небрежно го целуна по бузата.

Да, имаше напрежение. Носеше дълга вълнена пола и виолетова блуза. Ридли надуши лек аромат на канела. Помисли си дали не след дълго няма да е вече женен за нея, макар още да не бяха обсъждали това.

В асансьора хвана ръката й.

— Какво има?

Тя пое дъх и не издиша още два-три етажа.

— Стен ще работи през всички почивни дни. Иска и аз да идвам.

Не беше някаква особена изненада. Стен беше Стенсфийлд Бътлър Трети, „нейният“ адвокат. Бял мъж на трийсет и четири години, женен, с две деца, натискащ се да стане партньор във фирмата след шестгодишно бъхтене. Допълнителните часове не го притесняваха. Живееше с работата си.

Ридли сви рамене и недоволно преглътна новината.

— Няма нищо — каза той и стисна ръката й. — С всички тези неразбории и аз мога да натрупам още дни отпуск.

Бяха си приказвали дали да не се махнат от града за два-три дни, може би да отскочат до Пойнт Рейес, но винаги я имаше и възможността Жаклин да е заета. От четири години тя беше вярната и способна помощничка и секретарка на Бътлър. Но не витаеше в небесата — ако прекали с думата „не“ (Щеше ли да е достатъчно веднъж? Или два пъти?), ще я махнат. Бе се случило на твърде много от нейните колежки. Беше чернокожа нисша служителка. Ако искаше да запази тази добре платена и квалифицирана работа, не биваше да поставя на първо място личния си живот. Само така можеше да оцелее.

— Ами, не точно това ме притеснява.

— А кое?

Вратата се плъзна встрани и излязоха в огромното, облицовано с мрамор фоайе. Отсреща имаше посещаван от млади адвокати бар и двамата по навик се насочиха натам. Жаклин често пийваше по чаша шардоне след работния ден.

Спря и се обърна към него.

— Ридли, надявах се, че ще мога да отида на шествието. И не съм сигурна, че ще помагам на Бътлър. Не и утре. И… и му казах.

— Той какво ти отвърна?

— Наежи се и отсече аз да си решавам. И ако не дойда в службата, ще си нося последствията. Толкова набързо трудно можел да ми намери временна заместничка и ако си загубел клиента, защото _неговата_ секретарка не била на разположение, ясно…

И двамата знаеха какво би станало. Ридли нежно я прегърна през кръста. Влязоха в бара. Тук пускаха записи в стил „ню ейдж“. Наблизо имаше свободни маси, до заемащите цялата стена прозорци.

След като направиха поръчката (безалкохолно за Ридли), сплетоха ръце на масичката.

— Значи щеше да участваш в шествието? С Филип Мохандас?

— Не „щях“ — каза тя, без да се перчи. — Ще отида.

— И мислиш, че заради това си струва да останеш без работа?

— Ридли, може и да ти звучи старомодно, но мисля, че трябва да си отстояваме правата. Твърде дълго нищо не се променя.

— И си въобразяваш, че като отидете там с Филип Мохандас и няколкостотин от братята, нещо ще промените?

— Няма да са няколкостотин. Не познавам човек, който няма да отиде.

— Ами, познаваш.

Ридли си дръпна ръката.

— Недей — помоли тя.

— _Ти_ недей.

— Ридли, не ти прилича да се държиш така.

— Тъй ли било? Ама че забавно. Не знам защо ми хрумна, че съм ченге, а пък на това шествие главното му е, че ние ченгетата нищо не правим, защото разни бели важни клечки ни въртят на пръста си. Нали? Така чух. И искаш да участваш, а? Обаче казваш, че не ме засяга лично. Не ме пързаляй, Жаклин.

— Не се ядосвай.

Тя му протегна ръка над масата.

— Добре, не се ядосвам.

— Сигурно не виждаш нещата… като нас. Искам да кажа, твърде дълго си бил в системата…

— Значи съм станал бял отвътре? А имаш ли си идея с какво се занимавах последните три дни и защо нямах време да се видя нито с теб, нито с някой друг?

— Аз…

— Ще ти обясня. Преследвах хора, опитвах се _да спипам_ онези, които обесиха Артър Уейд. И никакво шествие до Градската палата няма да ми помогне да ги хвана.

— Говориш _за онзи човек_, нали?

— За Кевин Ший?

— Да, за него.

Бенкс наведе глава и се овладя. Ръката му се плъзна по масата и стисна нейната.

— Жаклин, миличка, слушай ме внимателно. _Цяла тълпа_ е убила Артър Уейд, а не само…

Сега тя реагира невъздържано. Тресна с юмруци по масата и пепелникът издрънча. Хората от околните маси се обърнаха към тях.

— Не го усещаш, нали? Вече нищо не чувстваш, нали?

— Всеки ден го усещам, Жаклин. Всеки ден това ми е на главата.

— Но вече не ти идва отвътре, нали?

— Какво означава това?

— Означава, че са ти пуснали въдицата и ти си налапал кукичката. Означава, че…

— Нищо не съм налапал! Просто си държа очите отворени.

— Не, Ридли, държиш се като ченге, като _един от тях_. Мислиш си, че си в някаква _група_, като банда, в която всички се защитават помежду си…

— За Бога, Жаклин, откъде ги измисляш тези приказки?

— Стига ми да те погледна. Виждам какво се променя и какво — не. Заблуждаваш се, Ридли Бенкс. Вярваш, че си успял, че си един от тях. Нали си инспектор, значи си недосегаем. Нека ти кажа нещо, което трябваше вече да си разбрал тази седмица. _Всички_ сме уязвими. Пак сме си хора второ качество. Ето я причината за шествието.

— Жаклин!… — Той се спря. — Значи, според теб, шествието струва повече от работата ти?

Тя пак плесна по масата и яростно изгледа онези, които наблюдаваха.

— Не би трябвало изобщо да засяга работата ми! За Бога, утре е събота. Започват празниците за Четвърти юли. И той не ме предупреди. Какво ми остава, до края на живота си да зарязвам всичко, щом Стенсфийлд Бътлър Трети поиска скапаната си чаша кафе с обезмаслено мляко? Какво ще кажеш, ако не бях черна, щях ли _и за това_ да се тревожа?