Чтение онлайн

Глицки не остана още дълго при Харди. Тази вечер от тяхното толкова очевидно и непресторено домашно блаженство му се свиваше сърцето. Не знаеше дали се опитва да избяга от спомените за живота си с Фло, толкова приличащ почти във всичко на техния, или вече предчувстваше загубата, която щеше да преживее заради Лорета.

Не се и съмняваше, че двамата с нея никога няма да седят с нехайно преплетени крака на дивана, купен след разгорещено обсъждане, със спестени точно за целта пари. Знаеше, че никога няма да живеят заедно в _нейната_ къща, построена от Дейн Уейджър на Пасифик Хайтс. Нито пък тя щеше да дойде при неговите момчета. Лорета беше сенатор на Съединените американски щати, а нейният покоен съпруг бе предприемач, участвал в прекрояването на силуета на Сан Франциско — небостъргачи, пирамиди и покрити със стъкло грамадни колони, от единия до другия край на прочутия в цял свят залив.

Той беше ченге. Връзката им нямаше да изтрае дълго и не виждаше смисъл повече да си затваря очите, както правеше досега. Вероятно вечерта със семейство Харди го върна към действителността. Той и Лорета имаха настоящия миг, но едва ли и бъдеще. Съзнаваше, че е длъжен да застане лице в лице с този факт, да се подготви за края и да се примири… само че още не беше готов.

Изкачи в тъмното дванайсетте стъпала и влезе в дома си. Включи осветлението в коридора, свали пилотското си яке и го прибра в гардероба. Термометърът на отоплителната система показваше петнайсет градуса, но без якето му се струваше, че вътре се е смръзнало до под нулата. Завъртя регулатора докрай и след секунда чу бръмченето, усети раздвижването на въздуха. Познатата отчетлива миризма на прах и застояло, след като отоплението не се бе включвало по-дълго.

Стоеше като вцепенен пред термостата. Нещо го бе приковало на място. Не някаква ясна мисъл. Просто не помръдваше. Нямаше никакъв подтик да се помести ако всичко спреше в този миг, нищо нямаше да отиде към по-зле.

Или да се подобри, напомни си той.

Отиде в кухнята, включи още лампи, започна да си приготвя чай — все по навик. Не му се искаше да се налива с още чай, но останал сам в къщата, уплаши се, че престане ли да върши обичайното, за него всичко ще спре. Завинаги.

Водата още не кипваше. Мина по коридорчето към стаите на момчетата, надникна вътре, в килерчето, провери бравата на задната врата. В неговата спалня снимката на Фло още беше обърната върху бюрото и той я вдигна, задълго се взря в някога толкова познатото лице.

Сигналната лампичка на телефонния секретар примигваше и той натисна бутона за прослушване.

„Здрасти, тате. Айзък се обажда. Дядко казва, че било най-добре да останем още два-три дни и се чудихме… ако си свободен за празниците, не е толкова далече. Нали разбираш, можеш за два-три часа да се домъкнеш тук. — Пауза. — Ако ти се иска, де. _Ние_ ще ти се зарадваме. Става ли?“

Нещо нахлу в душата му. Глицки спря касетата, отпусна се тежко на леглото, сви се, опрял чело на дланите си.

Поговори поред с всички момчета — с Айзък, Джейкъб, Орел — и веднага усети разликата. Едва от два дни бяха с баща му и вече говореха, както някога с него и Фло, преди той да се вманиачи само в закрилата им от всякакви опасности. Време беше да се отърси от подобни мисли.

После баща му Нат взе слушалката. Забавлявали се страхотно. Пак ходили в Аквариума, били на бейзболен мач от по-нисшата лига, купили си осем грамадни рака…

— _Осем?_

… и ги изяли на вълнолома.

— Ейбрахам, знам че не е съвсем редно, но те уверявам — и Соломон щеше да изяде тези раци, повярвай ми.

Утре сутринта щели да посетят храма, „защото тези момчета май не влизат често в синагога, прав ли съм? Няма да им навреди“. Ейб дали ще може да се откъсне малко от работата, за да дойде в Монтерей? Желанието било на момчетата, липсвал им. Нат сниши глас.

— Дори на Айзък му е мъчно за тебе.

Щеше да се опита. Ако можеше да разчисти бъркотията с Кевин Ший, да речем, до обяд, имаше шанс да стигне…

Каза си, че малко чай в повече няма да му се отрази зле. И да поспи преди толкова важния утрешен ден. Върна се в спалнята с горещата керамична чаша. Този път никакви крехки порцеланови напръстничета.

Пак натисна бутона за прослушване.

„Лейтенанте, обажда се началникът на управлението Ригби. По служба. Не знам какви, по дяволите, ги вършиш, но си представях, че тази сутрин се разбрахме недвусмислено — освободен си от случая Кевин Ший. Представи си само изненадата ми, когато _ей сега_ се чух с Алън Рестън… — гласът на Ригби загърмя — … и той разполагал с неоспорими доказателства, че въртиш шашми с адвоката на Кевин Ший, предлагаш на Кевин Ший _съдебен имунитет_ и дори предлагаш да _свидетелстваш_ в полза на същия този шибан Кевин Ший! _Неоспорими доказателства_, лейтенанте, разбра ли ме?“

Кратко мълчание, за да овладее Ригби гнева си. Глицки почти се убеди, че началникът не е бил сам. Дали и Рестън е бил до него?

„И поради това, щом чуеш съобщението ми, незабавно влиза в сила моята заповед за временното ти отстраняване от длъжност. Същото съобщение оставих и на служебния ти телефон. Подготвят се и съответните документи. Ако искаш да оспориш решението ми, знаеш процедурата. Разочарован съм от теб и като човек, и като професионалист, но щом не можеш да изпълняваш моите недвусмислени заповеди, няма и да ръководиш един от отделите в моето управление.“

След като адреналинът се поизчисти от кръвта му, той се насили да седне в люлеещия се стол в хола. Бяха му необходими не повече от пет минути, за да проумее, че всички известни на Ригби факти (съвсем точни, ако не се брои преувеличението за предложения съдебен имунитет) представляваха същината на разговора му с Уес Фаръл, когато го потърси от дома на Харди. Значи подслушваха телефона на Фаръл. ФБР се занимаваше със случая, а те често прикачаха „бръмбари“ по жиците. И Фаръл ще ги отведе право при Ший, щом момчето…

Глицки скочи като изстрелян от стола, на бегом смъкна якето си от закачалката в гардероба. Влетя в колата си и след пет минути стигна до най-близката бензиностанция. Натисна няколко бутона на телефонния автомат.

Беше единайсет и половина, чу се сънен глас и Глицки каза в слушалката:

— Подслушват телефона ви. Не се обаждайте на Ший и не му позволявайте да ви се обажда.

Прекъсна.

Опита да намери Лорета, набра последователно и трите номера, които тя му даде. Никой не вдигна.

Ако Рестън е бил в Палатата с Ригби, значи е получил съобщението на Лорета, нали? Тогава защо тя не се обади веднага на Глицки, както обеща… както почти се закле? Тази мисъл го човъркаше. И къде ли беше Лорета сега?

По обратния път започна да го мъчи още нещо. Колкото повече умуваше, толкова по-важно му изглеждаше. Може би това беше единствено важният въпрос.

Оставаше да поговори с още един човек, който беше наясно. Харди.

Измънкано полунощно „ало“.

— Здрасти, Харди.