Чтение онлайн

Ще се опитаме да го последваме…“

Глицки плесна върху покрива сирената с мигаща лампа. Лорета седеше до него мълчалива и затворена в себе си, докато колата бясно криволичеше по уличките южно от парка. Почти стигнаха.

Глицки сякаш не бе мигвал много дни наред. Пусна радиото в колата и слушаше последните новини. Мълвата бе плъзнала все някак. Нищо учудващо.

Сега Филип Мохандас и тълпа между петстотин и пет хиляди души бе заобиколила блока на „Станиън“. Доколкото се знаеше, хората от ФБР бяха в сградата, но засега, според репортерите, не бяха извършили ареста. По-точно, никой не беше сигурен какво ставаше вътре, дали Ший изобщо беше там, имаше ли още хора с него.

Освен Глицки. Той знаеше.

Все се налагаше да обикаля, за да доближи блока. Булевард „Линкълн“ беше затворен, затова обърна на изток, по „Ървин“ и беше принуден да поеме нагоре по „Джуда“, за да се озове на „Парнас“. Спря няколко пресечки преди „Станиън“ — даже с включената сирена нямаше да мине през плътната тълпа.

Обърна се към Лорета, побърза да отвори вратата.

— Да вървим.

Веднага я познаха, обкръжи я гръмко възклицаваща, обожаваща я група. Възхитиха се, че в момента, когато всичко щеше да се реши, тя избра да бъде с тях. Естествено, нали оглави борбата за справедливост…

Дарбата й да запленява отново я споходи — лицето й се оживи, очите грееха. Глицки размахваше разтворения калъф на служебната значка и не пускаше ръката на Лорета, докато напредваха към средата на множеството.

— Това е сенаторката Уейджър! Отдръпнете се! Пуснете я да мине! Направете място!

Щом стана ясно накъде се съсредоточаваше напрежението на хорското гъмжило, напиращо към блока, Флорио чу спешното повикване на Морган по радиотелефона и издаде заповед, съсредоточила същия този Морган, Ешър и още триста национални гвардейци пред сградата, за да спрат хората преди двора, стига да могат.

Разгърнаха се тичешком, изпревариха Мохандас и основната част от тълпата само с пет минути. Имаха време да навлекат по-тежкото си снаряжение.

Сега войниците, с каски, вдигнали щитове и хванали палки, бяха обкръжили в плътен пръстен мястото, задържаха тълпата, но не се чувстваха много сигурни. Морето от глави се люшкаше, въздухът звънеше от крясъци и вой на аларми. Пожарът в „Дивизадеро“ се бе разпрострял. Димът се стелеше ниско, разяждаше очите, дереше гърлата.

В далечината виеха сирени.

Скандирането се надигаше и затихваше, прехвърляше се по отделните групи, но не спираше, не губеше настойчивата си ярост.

— Дайте ни Ший! Дайте ни Ший!

Вече готови да излязат, чуха многогласния вик. Уес Фаръл отиде да надзърне през щората, пусна я и се обърна към тях.

— Не изглежда добре.

Какво омаловажаване на опасността, каза си мислено.

До вратата, Мелъни стискаше ръката на Кевин.

— Не говори така — сряза тя Фаръл.

— Мелъни, оттук няма изход. Увери се сама.

— И сега какво? — попита Кевин.

— Сега се надяваме, че Глицки ще пристигне навреме, със сенаторката.

— Той _идва_ ли? — слиса се Мелъни.

— Така ми каза.

— А после? — пак Кевин.

Оттук ясно чуваха краткото послание на скандиращата тълпа. Никой не млъкваше долу.

— Ами ФБР? — сети се Мелъни. — Мислех, че те…

— Само че — прекъсна я Фаръл, — те действат според предположението си, че ти си въоръжен и опасен, и ако ни потърсят, най-вероятно първо ще чуем изстрелите през вратата…

— Божичко, Уес, много те бива в добрите новини!

— Нищо не си измислям, предавам ти каквото научих. Както знаеш, засяга и мен.

— _Какво ще правим?_ — за трети път попита Кевин.

— Искаш ли да излезеш? — отговори с въпрос Фаръл. — Да застанеш срещу онези хора? Не? Значи ще чакаме.

Флорио стоеше срещу запотен, останал без дъх мъж в пълна полицейска униформа, който му се представи като Дан Ригби, началника на управлението в Сан Франциско. Доближи наредените войници с неколцина униформени полицаи. Флорио махна на своите хора да ги пропуснат в двора.

— Кевин Ший в тази сграда ли е? — Ригби вече подтичваше към входа. — Сигурно ли е? Кой друг е с него? Под наблюдение ли са всички изходи?

Вътре Ригби отиде право при специалната агентка Симз, която тъкмо се бе върнала във фоайето и се канеше да нападне апартамента на четвъртия етаж.

Но това е невъзможно, каза й Ригби. Не и сега. И в никакъв случай без допълнителни подкрепления. Навън анархията се развихря твърде бързо. Ако тя излезе с Кевин Ший и се опита да мине през тълпата, според нея какво ще ги сполети?

Симз се разяри. Как всичко толкова бързо й се изплъзна от ръцете? Има хора на разположение, има заповед — защо ли просто не каже на този местен смотаняк Ригби, че отива да арестува човека, пък каквото ще да става? Но сега, след първия взрив на възмущение, че тя е пропуснала да го уведоми за намеренията си, той се заяде:

— Само ви повтарям, че проблемът е значително по-сериозен, отколкото си представяте. Дяволите ви взели, как ще го изведете оттук, дори да го арестувате безпрепятствено? Ясно ли ви е какво става навън? Между другото, къде точно е Ший? Ще имаме нужда от още хора тук.

Другите агенти от ФБР и полицаите предпазливо се отбягваха из фоайето, вече запълващо се и с живеещи тук хора. Събота сутринта, всички са си вкъщи, ококорили очи от любопитство.

Наложи се Ригби и Симз, овластени да вземат решение, да излязат в двора.

— Тук е — увери го Симз. — Нека аз реша проблема.

Ригби не скланяше.

— Само че тук е _моят_ град. И да не ви харесва, проблемът е и мой. И ставащото там… — посочи над главите над войниците, — … също е мой проблем. Няма да позволя още едно линчуване, само седмица след първото. Но точно това ще се случи, опитаме ли да изведем Кевин Ший.

Симз забеляза нещо.

— Кой е този идиот? Някой се качи върху колата ми!

Ригби се обърна. С мегафон пред устата, Филип Мохандас се опитваше да привлече вниманието на множеството.

— Смъкнете този побъркан! — заповяда Ригби на един полицай. Помоли Флорио: — Поканете го любезно да се присъедини към нас.

Имаше и друга бъркотия. Отляво се надигна шум и дотича войник.

— Сър — докладва на Флорио, — там има цивилен полицай, който водел сенаторка на Щатите…

И преди да довърши, хората се отдръпнаха, колкото Глицки и Лорета Уейджър да стигнат до войниците.