Чтение онлайн

Лорета остана до вратата.

— Не знам — промълви тя. — Сериозно, не помня. — Гледаше го с обида. Пак понечи да тръгне към него. — Ейб, защо си така ужасно сдържан? Защо ми говориш така? Всичко на всичко, казах на Илейн, че трябва да се придържа към правилата. — Осмели се да пристъпи още и пак спря. — Да, _точно тя_ ми каза за тебе. От Илейн научих.

— За отстраняването ми?

— Да.

Той отново кимна замислено.

— А тя откъде знае? Не съм й казвал.

Дали очите му се присвиха леко?

— Е, значи не от теб е разбрала. Може да е приказвала с Алън Рестън. Или да е чула по новините. Само че съм сигурна — тя ми каза. — Преодоля последния метър помежду им. — Ейб, моля те. Защо се държиш така? — Очите й вече влажно блестяха от болката, която той й причиняваше. Отпусна полека длан върху ръката му. — Моля те.

Глицки отстъпи и ръката й увисна във въздуха.

— Искам да й се обадиш.

— И какво трябва да й кажа?

— Че сме си изяснили въпроса. Обяснил съм ти кое как е. Кажи й, че е най-правилно да спази уговорката.

— Но не е така! Това ще съсипе делото. Ще съсипе и нея.

— Лорета, никакво дело няма. Кевин Ший е невинен и мисля, че ти също знаеш това.

— Не, Ейб, не вярвам. — Изкушаваше се да му напомни — _и двамата_ знаеха, че _няма невинни_ сред хората с бяла кожа.

Но благоразумието надделя. Сигурна беше, че Глицки не е съгласен.

— Лорета, Кевин Ший е добър човек. Освен че е невинен.

— О, тогава защо не му издигнем статуя?

— Той не е извършил престъпление, но ти накара целия град… не, по дяволите, цялата страна да повярва във вината му. Сега можеш да поправиш стореното.

— Ейб, дори ако това момче не е убило човека _лично_, пак е въплъщение на престъпниците. Той е един от тях.

— Такива глупости не ми минават.

Тя не се поддаде.

— Много по-лошо ще стане, ако _никой_ не бъде арестуван или наказан за случилото се с Артър Уейд… Убийството не бива да остане ненаказано. — „Точната дума е неотмъстено“, добави мислено.

Внезапно пролича, че на Глицки му дойде до гуша. Не дойде тук да дърдорят за политика и философия.

— Ще трябва да говориш с Илейн.

— Няма. Това ще я смаже, ще зачеркне кариерата й, ще унищожи всичко, за което е работила упорито…

— Не — отсече Глицки, — ще зачеркне _твоята_ кариера.

Тя се изсмя навъсено.

— Ейб, не ставай смешен, не е заради мен… — Бавно го притискаше, скъсяваше разстоянието. Наглед разколебана, непоклатима в душата си. — _Всичко_ е за Илейн. Само за нея.

Вече почти го натика в капана, не му оставяше изход — но той не искаше да стига докрай, освен ако тя го принудеше. А тя точно това правеше.

Беше убеден в правотата си, но накараше ли я да отстъпи за Кевин Ший, би му стигнало. Поне на него лично. И в такъв обрат щеше да има някаква справедливост, понякога повече не можеш нито да искаш, нито да очакваш.

Но тя не искаше да се откаже от закрилата си над Илейн. _Не беше способна_ да се откаже. Никога не бе и помисляла да намеси Илейн по такъв начин, но сега излизаше, че не й остана избор. Поне ще се измъкне от тази безизходица с Ейб. Така можеше да спаси всичко…

Лорета Уейджър извая живота си с каквато глина имаше под ръка, без да остави и трошица неизползвана. Имаш ли тайна, криеш ли нещо важно, къташ си го, докато назрее моментът за най-силния удар.

Дойде и това време.

Опря се върху страничната облегалка на креслото, уморена да носи товара си.

— Ти не знаеш, Ейб, ти нищо не знаеш. — Най-сетне сълза се стече по бузата й. — Ейб, не можем да навредим на Илейн. И не можем да позволим да я наранят. _И двамата_ не можем…

— Не намесвай пак Илейн — нетърпеливо я прекъсна той. — Не за нея сега си…

Тя плесна гневно по кожата на креслото.

— Чуй ме, мътните те взели! Все за Илейн говорим. Само за нея.

Остави го да се подготви. Наблюдаваше, за да не пропусне мига на прозрението. Секунда. Две.

— Какво приказваш?

Тя помълча.

— Помниш ли, че предпочетох Дейн Уейджър пред тебе? Да не мислиш, че го исках _за себе си_? — Тя поклати глава решително. — Не исках насила да те женя за себе си. Дадено, ти не беше готов да го направиш само заради мен. Не разбираш ли? Имах нужда от някой, който да се реши. И Дейн беше готов.

Никаква реакция. Сякаш попаднаха в стопкадър на филм. И след един удар на сърцето лицето на Глицки се отпусна безволно.

Лорета кимаше, обляна в сълзи. Изправи се и плахо прекрачи до него.

— Тя е _твоя_ дъщеря, Ейб. _Илейн е твоя дъщеря._

— Махай се!

— Ейб!

Незнайно как бе стигнал другия край на стаята. Горещината пулсираше в бузите му. Настръхна ужасно. Нещо го прободе в лявата ръка, като че сърцето му щеше да спре…

— Ейб, моля те…

— Мамка му, мамка му…

Тежка чаша на бара. Посегна, стисна я. Невъзможно. Не можеше да се опомни.

Трясък на паркета. Разхвърчали се кристални парчета.

— СЕГА ЛИ МИ КАЗВАШ?

— Моля те, Ейб, не ми крещи. Моля те…

Въртеше се в кръг. Нямаше къде да отиде.

— По дяволите!

Още веднъж.

— Ейб?…

Посочи я с пръст.

— Остани където си. Нито стъпка повече!

Тя чакаше, отпуснала ръце по тялото си.

Прегърбен в креслото, чуваше я да се движи из къщата.

Минаха минути.

И въпреки всичко, беше длъжен да направи това… да си свърши работата, но нямаше сили да помръдне. Знаеше си, че ще стигнат дотук. Но тя го разби, няма спор. Каза истината. Отдавна го човъркаше това усещане за близост, смътната увереност, че си приличат. _Илейн беше негова дъщеря._

Не успяваше да стане, за да отиде при Лорета и да я обвини. Боеше се от себе си, не знаеше какво ще направи.

Някой звънна на вратата. Шофьорът на лимузината.

Трябваше да стане.

Надигни се, Ейб, размърдай се!

Ако се изправи и види лицето й…

Отекнали по пода стъпки, звук от отваряне на вратата.

— Здравейте. Да, ще бъда готова след пет минути. Почакайте ме в колата.

Не можеше да й позволи това.

Не можеше и да я спре.

70.