Чтение онлайн

Спряха на едно от възвишенията по виещия се път към Сан Франциско, взираха се в прочутата гледка на юг — към моста и града. За първи път през тези дни не се виждаха пушеци.

Илейн я остави пред къщата в пет часа и петнайсет минути.

На секундата.

_Ти решаваш._

Вятърът стихна. Тя излезе на балкона пред библиотеката, откъдето се виждаше моста „Голдън Гейт“. Слънцето се спускаше на запад, но денят оставаше топъл.

Над черния панталон носеше туника в преливащо се виолетово. Имаше бисерни обици на ушите. Направи резервации за „Старз“ и разбира се, дори в последната минута можаха да отделят една маса за сенаторката. Би ли желала да поставят параван, да й осигурят допълнително уединение? Самият Джеремая щял да бъде там довечера — би ли позволила да се отбие за малко на масата й, да поднесе скромен подарък? Той бил горещ неин почитател.

Трябваше да се занимае и с формалностите. Довърши писмото си до президента, благодари му красноречиво за човечния жест с прехвърлянето на „Хънтърс Пойнт“ и изрази непоколебимото си убеждение, че е подходящо да обмисли назначаването на Филип Мохандас за ръководител на тази регионална програма. Сделката си е сделка.

Продиктува в микрокасетофона си пет кратки писма по административни и текущи въпроси, обсъждани в комисиите, в които работеше. Запечата плика, адресиран до нейната канцелария във Вашингтон. Остави го на масичката до дългата седалка в преддверието, откъдето непременно би го взела, за да го изпрати.

_Ти решаваш._

Мислите й се насочиха към изборите, към нейното място в сената. Всъщност, каза си, сегашното положение прелива от ирония. Както го уреди Глицки, накрая тя излезе героиня, въпреки предишната си безцеремонност и призивите едва ли не към улично „правосъдие“. Никой, освен Ейб, нямаше представа как бе дърпала конците зад сцената. Сгреши в преценката си, но късметът не я изостави. Доброто й име щеше да остане непокътнато.

Разбира се, би й се наложило да изтърпи какви ли не политически заяждания. Нахвърли се срещу Кевин Ший твърде прибързано, твърде устремно, преди да е проучила всички факти. Обществеността, съюзниците и враговете щяха да подложат на съмнения доколко правилно е постъпвала, но не й се вярваше това да намали нейните шансове. Успехът с „Хънтърс Пойнт“ щеше да й донесе още половин милион гласове на чернокожи, повече от достатъчно да компенсира загубата на умерено настроените бели.

Потръпна, макар да не беше студено и влезе в къщата. През прозореца, слънцето очертаваше многоъгълни отблясъци върху паркета. Прекрасна къща. Защо ли не прекарваше повече време тук? Някой трябваше да цени и да се възхищава на всичко това…

Отиде при бара, взе кристална чаша и си сипа повече от един пръст коняк — същия, който пиха с Ейб.

На рафт отсреща имаше златен часовник под стъклен купол, подарък от Дейн за една от първите годишнини от сватбата им. Часовете бяха отбелязани с римски цифри, златният механизъм лениво се въртеше напред-назад под стъклото. Стрелките показваха седем часа и четири минути. Улови се, че не може да откъсне поглед от тях. Нямаше разсейваща вниманието секундна стрелка, забързано отброяваща минаващото време.

Вече беше седем и двайсет и две.

Принадлежностите за почистване — четките, шомполите, парцалите, оръжейното масло — бяха наредени върху голямо парче кадифе, на тоалетната масичка в гардеробната до нейната спалня на втория етаж. Беше малка стаичка с единствено високо, кръгло прозорче.

Остави наполовина изпитата чаша до кадифето.

Там беше оставила и бележката за Ейб.

Един от часовниците долу отбеляза със звън седем и половина. Изведнъж се усъмни дали е оставила отключена входната врата за Ейб. А това беше важно. Не искаше да пропусне нещо.

Затова пак слезе по стълбата и докато мине през преддверието, отпи още глътка-две от чашата. Вратата не беше заключена.

Хвърли още един поглед в библиотеката. Слънцето се бе спуснало и многоъгълниците на пода бяха изчезнали.

Щеше да дойде навреме, за да я арестува. Не се съмняваше в него. А той каза точно в осем.

_Значи тя решаваше._

Върна се нагоре по стълбата към гардеробната и остави чашата на същото място.

Взе стария „колт“ на Дейн. Винаги го държеше в тази стая.

Бележката, написана с лекия й почерк: „Ейб, напомни на всички, че аз и Дейн се упражнявахме в стрелба по мишени. Станала е злополука, докато съм почиствала стария му револвер…“

Глицки внимателно взе листчето. Влезе в банята, разкъса го на дребни парченца, хвърли ги в тоалетната и пусна водата три пъти.

Отиде в спалнята, взе слушалката на телефона до леглото на Лорета и започна да натиска бутоните — девет… едно… едно…

Понеделник, Четвърти юли

75.

Илейн Уейджър стоеше напрегнато на тротоара. Бе понесла някак цялата минала седмица. Глицки се попита, дали в поведението й не личеше дори някакво облекчение, че нищо повече не може да се стовари върху нея, че е оцеляла?

Отби до бордюра, пресегна се и й отвори дясната врата. Илейн носеше дънки, високи кафяви обувки и широк пуловер. Косата й бе свирепо опъната назад.

— Благодаря ти, че дойде да ме вземеш — каза тя. — Не беше необходимо.

— Беше — изрече Глицки.

— Чух, че ти си я намерил…

Той вече караше и не бе принуден да погледне Илейн.

— Имахме среща.

— Ейб? — Внезапно в гласа й се прокрадна предпазливост. — Каква беше, нали разбираш… като жена? Ти сигурно знаеш…

Той спря пред червен светофар.

— По свой особен начин, Илейн, тя беше прекрасна.

Илейн притвори очи, кимна.

— И като майка.

Той се надяваше разговорът да спре дотук.

Бе се превил върху самия ръб на пластмасовия стол, с лакти върху коленете. Чакаше, а остро очертаното му лице се изпъваше в гримаса на нетърпение. До него Илейн се взираше в дупчиците по звукопоглъщащите плочи на тавана.

Съдебният медик Джон Страут отвори свързващата помещенията врата, която леко изсъска и двамата скочиха. Страут наклони глава, Илейн се овладя и влезе в моргата. Глицки я последва.

— Крайно време е да си взема отпуск — промълви Страут. — Не издържам вече. Тук все попадат хора, които познавам…

— Знаеш ли вече как е станало?

— Потвърждава се каквото мислех отначало.

— Все пак, искам да знам заключението ти — дрезгавият му глас беше като алармен сигнал за Страут. — Джон, познавах я лично.

Поколеба се, не знаеше докъде да стигне с откровеността. Реши да не прекалява.

— Е, знаеш не по-зле от мен, че в такива случаи няма как да си абсолютно сигурен, но ще напиша в доклада злополука като причина за смъртта. Не вярвам да се е самоубила.

— Защо?

— Ами, най-вече заради всичко, което научих за последните й часове. Прекарала деня с Илейн, а тя казва, че майка й изглеждала по-добре от всякога. И ти знаеш, че жената току-що отбеляза две-три страхотни попадения. Ейб, тя беше на гребена на вълната. Направо летеше напред. А и никой не прави резервация за вечеря, преди да се гръмне. Нито пък диктува пет кратки бележки за работата през следващия месец, само за да се самоубие минути по-късно.