Чтение онлайн

Мичъл явно не споделяше загрижеността й.

— Прецакахме ги! — извика той.

— Да, но за колко време? — попита Чейс. Ако беемвето не беше пострадало сериозно от удара, на шофьора щяха да му бъдат достатъчни броени минути, за да се съвземе, да запали двигателя и отново да започне преследването.

Той погледна напред. Приближаваха се бързо към началото на колоната. Колите бяха задържани от някакъв воксхол вектра, управляван от възрастен мъж, който като че ли тотално пренебрегваше съществуването на каквото и да било извън стесненото му полезрение. Въпреки че нямаше желание да въвлича в преследването случайни свидетели, Чейс сви рязко в лявото платно на сантиметри от воксхола, с надеждата да стресне възрастния човечец и да го накара да погледне в огледалото за обратно виждане.

Пътят отпред беше чист и прав — от двете му страни нямаше нито разклонения, нито огради или дървета. Беемвето отново беше в движение и бързо се приближаваше — черната пантера се готвеше да нанесе удар. Мъжът, който се беше подпалил на хълма, се подаде през прозореца и се прицели…

Мичъл стреля. Куршумът улучи предното стъкло на беемвето, счупи го, но не улучи мъжа зад волана. Руснакът отвърна на стрелбата. Мичъл се хвърли на пода, а по стените на микробуса се появиха нови дупки от куршуми.

Стрелбата спря. Чейс погледна в огледалото. Стрелецът се беше прибрал в колата и презареждаше.

Беемвето се приближаваше все повече, подготвяйки се да се забие в тях…

Пътниците във фолксвагена подскочиха от удара. Микробусът се поднесе към оградата и Чейс едва успя да го изправи, когато беемвето отново ги удари отзад.

Стрелката на скоростомера подмина шейсетте, навлизайки бързо в непозната територия, а ревът на двигателя на беемвето вече изпълваше кабината. Воланът подскачаше в ръцете на Чейс, колата започна да се тресе. Той се опитваше да я задържи в права линия. Ако изгубеше контрол, микробусът щеше да се преобърне.

Той погледна напред и видя края на пътя, който бързо се приближаваше. Право пред него, от другата страна на Т-образното кръстовище, се виждаше тухлената стена на някакъв хамбар.

— Мамка му!

В огледалото за обратно виждане вече се забелязваше само покривът на беемвето, шофьорът му продължаваше да им налита като побеснял булдог…

— Джак! — извика Нина. — Направи нещо!

— Остана ми само един куршум! — оплака се Мичъл, но въпреки това коленичи и се прицели в шофьора. Внезапен дъжд от куршуми, изстреляни от другия руснак, го принуди отново да се просне на пода. — По дяволите!

Правият път свършваше. Нина се обърна назад и зърна газовата печка, която се беше катурнала на една страна.

— Печката! Хвърли я върху тях!

Мичъл я погледна объркано.

— Какво?

— Хвърли я — и стреляй в нея!

На лицето му се изписа разбиране. Той сграбчи падналата печка и я хвърли през задния прозорец.

Руснакът тъкмо се канеше да стреля по него, когато газовата бутилка се удари в напуканото предно стъкло и заседна наполовина в него, стърчейки навън като дебела синя муха. Очите му инстинктивно се отместиха към нея…

Мичъл стреля.

Куршумът прониза цилиндъра и излезе от другата му страна — през предното стъкло. Горещото олово подпали газта.

Бутилката избухна между двамата мъже и шрапнелите разкъсаха телата им миг, преди да бъдат изпепелени от огнената стихия. Колата рязко зави, удари се в едно дърво и се преобърна в тесния път под дъжд от пламтящи останки.

Чейс скочи върху спирачките. Гумите изпищяха заедно с пътниците във фолксвагена, който се плъзна към стената на обора с пушещи гуми…

Последва сблъсък.

Но скоростта им едва ли беше по-висока от пет мили в час. Плоската предница на буса се блъсна в тухления зид, след което колата отскочи назад и спря.

Чейс се свести, наведен над кормилото и натискащ с всичка сила спирачката. Обърна глава и видя Нина, която примигваше срещу него от пода пред пасажерската седалка.

— Значи… още сме живи, нали?

Мичъл се обади иззад седалката й.

— Повече или по-малко — рече той, като се закашля от задушливия пушек от изгорелите гуми, който проникваше през счупения прозорец. Той се надигна и погледна назад. Горящата купчина останки от беемвето се намираше на около петдесет фута от тях и блокираше пътя. — Но те май не са.

— Страхотно. — Двигателят беше спрял, но за изненада на Чейс заработи в мига, когато завъртя ключа. — А сега какво?

Мичъл потършува за телефона си.

— Първо ще се махнем от тук, в случай, че Круглов е намерил друга кола. Аз ще се обадя пак в посолството, за да ни изпратят хеликоптер. — Той намери телефона си, но продължи да се оглежда с тревожно изражение на лицето. — Мамка му! Къде е мечът?

— Тук е — каза Нина, като се настаняваше обратно на седалката си. Екскалибур се беше плъзнал отдолу. Тя го вдигна. — Хей, вече не блести!

— Може би защото не се намираме близо до някоя енергийна линия — предположи Мичъл, докато натискаше бутона за повторно набиране. — Земната енергия като че ли следва някакви природни течения; може би се намираме твърде далече от тях, и мечът не може да ги улови.

— Ох, както и да е — въздъхна Нина, твърде изтощена от преследването, за да се заинтересува от теориите му. — Нали е при нас.

Чейс превключи на задна скорост. С легендарния меч на крал Артур в ръцете на Нина, те поеха по тесния селски път.

— И така — каза Мичъл, — ти успя.

— Ние успяхме — поправи го Нина.

Екскалибур лежеше върху кадифен плат и, внимателно почистен от пръстта, блестеше под светлината на лампите в американското посолство. Парчето от Калибърн лежеше в отворена метална кутия; друг подобен контейнер беше подготвен и за здравия меч.

— Да, успяхме — рече грубо Чейс. Той стоеше встрани от тях, облегнат на стената. — Но платихме доста скъпо за това.

— Щеше да ни струва още повече, ако Васюкович се беше добрал до него пръв — каза Мичъл. Без да обръща внимание на мрачното изражение на Чейс, той се наведе, за да огледа отблизо острието, след което погледан Нина с възхищение. — Ти успя да го забиеш в камъка!

— Така е, но какво означава това? — попита Нина с желанието да предотврати поредния спор, който назряваше между двамата мъже. — Нали каза, че имаш някаква теория за това — каква е тя?

Мичъл вдигна Екскалибур с благоговение.

— Свързана е с нещо, върху което DARPA работеше напоследък — но не очаквах да го видя тук.

— Значи DARPA разработва светлинни мечове, така ли?

Мичъл се усмихна.

— Не съвсем — но наистина създаваме мономолекулярни остриета. Или поне се опитваме. — Забелязвайки любопитството, изписано на лицето й, той продължи: — Ако успеем да направим острие от една-единствена молекула, на теория то би могло да пререже абсолютно всичко. Имахме някакъв успех с карбоновите нанотръби, но само на микрониво. С никакво практическо приложение… засега. Но това… — Той отново погледна меча. — Помниш ли какво ти казах за дамаската стомана и как през 500 година преди новата ера без да подозират са вграждали в нея карбонови нанотръби, за да постигнат невероятната й острота? Същото се отнася и за това — само че в случая биоелектрическото поле на тялото ти по някакъв начин принуждава меча да канализира земната енергия и така подрежда нанотръбите в мономолекулярна верига. Щом го пуснеш, зарядът се губи и те се връщат към първоначалната си подредба — и това е причината аз да не мога да го извадя от камъка. Но ти успя.