Чтение онлайн

Но сред еднообразието изпъкваха някои изненади: църкви с богато украсени заострени върхове и луковицообразни куполи от злато и оксидирана позеленяла мед; гигантски съветски бюрократични монолити, създадени да сплашват народа и да го убеждават в неговата незначителност пред силата на държавата; и техните модерни еквиваленти, блестящите корпоративни небостъргачи и извисяващи се жилищни комплекси на новите руски милионери и милиардери. Само за няколко години Москва се беше измъкнала от беднотата, за да се превърне в един от най-богатите градове в света, но все пак си личеше, че голяма част от богатството му е съсредоточено в ръцете на малцината избрани. Нина предположи, че Ленин сигурно се върти толкова ядосано в гроба си, че ако към него беше прикрепен генератор, с неговото електричество щеше да се захранва половината столица.

Стигнаха до сърцето на града, пред тях се издигнаха високите стени на Кремъл, те преминаха през моста над Москва река и се отправиха на юг. За нейно огромно съжаление, тя успя само да зърне в далечината пъстроцветните куполи на катедралата „Св. Василий“, които бързо се скриха от погледа й.

Но тя не беше дошла тук, за да разглежда забележителностите на града. Те продължиха да се движат на юг и накрая спряха пред един склад, чиито малък двор беше ограден от висока стена с бодлива тел отгоре й. Обективите на охранителните камери се взираха бдително надолу, покривайки всеки сантиметър от терена.

— Това е мястото — каза Чейс. — Изчакайте тук.

Той излезе от колата и се доближи до портала, като вдигна лице към безизразните очи на камерите. Приковски беше уведомен за пристигането му, но със сигурност щеше да го накара да чака, в недодялан опит да покаже кой всъщност командва тук. На една стоманена колона край портала беше монтиран интерком; той натисна бутона. Най-накрая се разнесе женски глас, който заговори на руски.

— Аз съм Еди Чейс — нетърпеливо изстреля той. — Знам, че си тук, Павел, затова спри да се мотаеш и ме пусни.

Последва кратка пауза, след което се разнесе жужене. Чейс бутна вратата, тя се отвори и той махна с ръка на джипа да влезе. След това се запъти към вратата на склада.

Шофьорът остана в линкълна, но Нина и Мичъл, последният с голямо куфарче в ръка, слязоха от колата и забързаха към Чейс, който тропаше с юмрук по вратата. Тя се отвори и на прага застана един дебеловрат мъж с перманентно сключени вежди. За ужас на Нина той държеше в ръка малък автоматичен пистолет.

— Добре де, прибери го вече — каза Чейс, без да се впечатли. — И ни заведи при шефа.

Мъжът изсумтя, след което отстъпи и ги пусна вътре. Поведе ги във вътрешността, а Нина се огледа с любопитство. Покрай стените бяха наредени няколко реда кашони с изписани върху тях известни западни марки: плазмени телевизори, компютри, маркови облекла, уиски, пури, часовници… истински богаташки търговски център.

— Обзалагам се, че няма фактура за нито едно от тях — подхвърли неодобрително Чейс, докато се приближаваха към стаята в другия край на претъпканата площадка.

Там ги очакваше Павел Приковски, придружаван от две зашеметяващо красиви блондинки с къси, прилепнали рокли, съвсем неподходящи за студа в халето. Малко по-нисък от Чейс, той беше значително по-едър, най-вече в кръста. Фигурата му изглеждаше още по-сплескана заради обемистото кожено палто, което беше облякъл. Между разтегнатите му в усмивка устни висеше дебела кубинска пура, а тоновете златни бижута, с които се беше накичил, напомниха на Нина за Мистър Ти 19 .

— Еди Чейс! — избоботи той. — Дай да те целуна!

— Не може ли да се размине само с ръкостискане? — отвърна Чейс. Приковски се изхили, след което протегна ръка, която беше толкова космата, че се сливаше с маншета на кожуха му. Чейс я разтърси далеч не толкова ентусиазирано.

— И така, какво ще искаш? — попита руснакът. — Пура? Коняк? — Той намигна към жените. — Компания?

Чейс прегърна Нина през раменете.

— Не, благодаря. Вече съм се уредил.

— Да, ти никога не си имал проблеми с жените, нали? Без пари и с тази физиономия — как го постигаш, по дяволите? — Той отново се изхили. — И на всичкото отгоре е знаменитост! Доктор Нина Уайлд, нали така? Добре дошли в Москва! Знам всичко за вашите открития — Атлантида и Херкулес. Но вие направихте грешка.

— Така ли? — погледна го подозрително Нина. Въпреки че руснакът изглеждаше приятелски настроен, цялото й същество крещеше да се маха от тук.

— Да. Отидохте и разказахте всичко на американското правителство, вместо да запазите тайната за себе си. Само си помислете колко пари щяхте да изкарате от продажбата на всички тези съкровища!

— Никога не е ставало въпрос за пари — отвърна ледено тя.

— Накрая всичко се оказва въпрос на пари. — Той извади пурата от устата си и се вторачи в куфарчето на Мичъл. — Като например колко е готов да плати вашият приятел тук, за да ви помогна. За кого работите, значи? ЦРУ? Военното разузнаване?

— Всъщност за DARPA — отвърна Мичъл.

Приковски го погледна с недоверие и лицето му се изкриви гротескно.

— Наистина ли? Бях готов да се обзаложа, че сте от разузнаването. Обикновено разпознавам себеподобните си.

— Себеподобните ти се крият в миши дупки, Павел — каза Чейс. Приковски като че ли не се обиди; напротив, дори изглежда се забавляваше. — Ще вършим ли работа или какво?

— О, аз винаги съм бил по работата. — Той щракна с пръсти и произнесе една-единствена дума на руски, при което двете блондинки се връцнаха на високите си токчета и излязоха от стаята, като затвориха вратата зад гърба си. — Каза, че искаш да поговорим за Леонид Васюкович.

— Точно така. Тази вечер той организира прием в своето имение. Искам да присъствам.

— Очакваш да ти уредя среща с един от най-богатите мъже в Русия? — попита Приковски с преувеличена изненада в гласа. Чейс просто го погледна. — Ха, разбира се, че мога да го направя! — изпъчи се той след миг. — Моите момичета ще бъдат там довечера, както и много други. Когато някой в Москва иска да празнува — естествено някой, който значи нещо — той идва при мен. Павел Приковски винаги разполага с онова, от което се нуждаят! Мога да ви уредя покана, никакъв проблем.

— Нямам предвид като гост — каза Чейс. — Искам да вляза, без някой да разбере за това.

Приковски изведнъж се стегна.

— Добре, това вече не е чак толкова лесно.

— Запознат съм с разположението на стаите в сградата и охранителната система — каза Мичъл. — Бил съм там. Трябва ни само някой, който да изключи охранителните камери за няколко секунди, за да може Еди да прекоси поляната. Максимум трийсет секунди.

— Моите момичета не са шпионки — възрази Приковски.

— Мога да им казвам какво да правят по микрофон в ушите…

— Не, не, не! Имаш ли представа какво ще им се случи, ако ги хванат? Васюкович е безжалостен тип, но неговият лейтенант, Круглов, е направо психопат! Той ще ги изкорми!

— Да, срещали сме се с Круглов — каза Чейс. — И нямам нищо против отново да се срещнем. Очи в очи.

— Тогава иди до парадния вход и питай за него! Но аз няма да хвърля моите момичета в устата на тигъра. Прекалено е опасно — и то не само за тях. Знаеш ли какво ще се случи с мен, ако разберат, че съм ти помогнал?