Чтение онлайн

— _Недей_ — натърти Кевин. — И без това Уес казва, че никой нямало да ми повярва. Поначало не бивало да бягам и да се крия. По-добре било…

— Но ти не можеше да…

— И аз си мисля, че не можех. Но щом сме я докарали дотук, според него ще трябва да има съдебен процес. — Опитваше се да говори небрежно и веднага се отплесна в обсъждането на алкохолния проблем. — Както виждам, Ан няма сироп с бадемова есенция. А без този сироп никакъв „Май Тай“ не можем да си направим.

Но Мелъни не се хвана на хитрината.

— И точно за какво ще те съдят?

— Как за какво, за убийство. И Уес подозира, че дори може би ще успеят да пробутат обвинението — със снимката, с общественото мнение — аз съм бял, пък Артър Уейд беше черен. Казах му, че не ми се вярва… — Вдигна глава. Мелъни вече плачеше и той веднага отиде при нея. — Ей, стига, не е чак толкова страшно, и без това нямаме ром „Сто петдесет и едно“, значи все едно няма да си правим „Май Тай“. Много „Сто петдесет и едно“ трябва да сипеш, за да стане добре. Всъщност, нямаме никакъв ром и цялата идея за „Май Тай“ отива по дяволите.

Такъв си беше — уж от нищо не му пука. Тя не се засмя, не успя дори да се усмихне. Тялото й трепереше, притиснато в неговото. Кевин вече не знаеше какво да каже.

Мелъни седеше в едно кресло, сплела пръсти в скута си и гледаше право пред себе си. Поплака си, още стискаше кърпичката.

Кевин влезе в хола, понесъл две чаши и голяма кана с два пръста пяна над течността.

— Какво е това?

— Ха, тя пита какво е това. Но както забелязвам, без да се престори убедително, че я интересува. И то на първото представяне на коктейл, който за деветдесетте години може да стане онова, което беше „Маргарита“ за осемдесетте.

— Уморена съм, Кевин. Страхувам се. Нищо няма да постигнем.

Той посочи каната.

— Каквото и друго да срещнем по житейския си път, постигнали сме _това_.

Напълни една от чашите и я подаде на Мелъни.

Тя помириса съдържанието.

— Вече не искам да пия. Искам да знам какво ще правим.

— Кога?

Мелъни плесна по облегалката на креслото, няколко капки от чашата плиснаха в скута й.

— По дяволите, Кевин! Сега! Какво ще правим _сега_?

— Права си — сериозно каза той. — Налага се да помислим малко. Предлагам да не изричаме нито дума през следващите петнайсет минути.

Той надигна чашата си, после допълни нейната. Но тя не мислеше за нищо — беше твърде уплашена, ядосана, смутена. Опита какво имаше в чашата.

— Не е лошо, а?

Каната се изпразни до половината, всеки изпи по три чаши.

Кевин седеше на пода, скръстил крака. Пак си сипа.

— Да, подсещаш ме за най-неотложния ни проблем — името. Всяка велика напитка има нужда от име.

Тя примлясна.

— Фред.

— Да я наречем Фред?

— Ами да. — Още по-голяма глътка. — Бива си го. А от какво се състои нашият Фред?

— Хъм… Фред. Не може да е мъжко име.

— Защо пък не?

— Не знам точно. Но никой не нарича коктейлите с мъжки имена. Я си спомни колко са женските — „Маргарита“, „Тиа Мария“, „Кървавата Мери“…

Мелъни оглеждаше чашата на светлината.

— Ами „Калуа“, „Манхатън“, „Ръждивия пирон“? Щом е измислено от мъж, подхожда му мъжко име. Фред. Какво забърка вътре?

— Е, ако не броим бирата, портокаловия сок, водката, сиропа от боровинки, колата…

— Кола?

— Диетична кока-кола.

— Добре.

— И портвайн. И малко бренди.

Тя допря чашата до устните си.

— Значи е Фред. Можеше да е по-студеничък.

— Аха, стигнахме до рекламата. Ще стане велико. „Фред можеше да е по-студеничък. Фред можеше да е по-сладичък. Но не може да е по-жесток!“

— Кевин — обади се тя, — не може да е по-голям конски гъз.

— Къде ли беше тази Мелъни Синклер преди?

— Тогава не ти стигаше ум в главата, за да понесеш истинското ми „аз“.

Той малко се стъписа.

— Като си помисля, май си абсолютно права.

Тя се наведе и го целуна.

Бяха на пода, с одеяла отдолу и отгоре, с пръснати наоколо възглавници. Главата на Мелъни беше на гърдите му. В каната не остана нищо. Телевизорът дърдореше тихо.

Изгледаха новините. Превключваха от канал на канал, докато с погнуса се отказаха. Постоянно чуваха за увеличената награда, назначаването на Алън Рестън, новите пожари и бунтове, напрежението в Детройт, Вашингтон, Лос Анджелис, призива на Мохандас за мирно шествие в събота и само преди час — стълкновенията в Съдебната палата. Нито дума за записаното изявление на Кевин.

Нищо друго, освен онова, което той сам започна. Сега наближаваше времето да си плати.

Гледаше разсеяно екрана. Мелъни дишаше равномерно до него, обвила го с ръце. Той я зави по-добре, защото в стаята беше прохладно. Вече започваше да вярва, че най-доброто решение е да избяга. Никога не би рискувал да се яви на съдебен процес, където най-голямата му надежда, според Уес, беше присъда за _все някакъв_ вид убийство.

_Беше принуден да бяга._

Но накъде? И как? Можеше ли да вземе и Мелъни?

Петък, 1 юли

53.

Още от дете Глицки изпитваше някакво странно удоволствие да наблюдава как водата кипва. Сега стоеше надвесен до печката и чакаше, без да отделя поглед от вече бунтуващата се течност — всяка секунда можеше да забушува в джезвето и той нямаше намерение да пропусне мига.

Чувстваше се непривично без никой друг в къщата. Даде почивни дни на Рита, щом Нат офейка с момчетата. Тя имаше сестра някъде в града (Глицки подозираше, че може би дори има и дете, живеещо при сестра й, макар тя изобщо да не намекна за това, когато дойде да се грижи за дома му) и винаги приемаше предложенията за няколко дни отдих. Бе сгънала до стената паравана в хола и когато сутринта той излезе от спалнята си, почти беше готов да повярва, че незнайно как е попаднал в чужда къща. Не защото му се стори прекалено просторно, а защото сега беше _много_ по-просторно.

Спипах те! Водата кипна и той видя как започна.

Приготвяше си чая — „Ърл Грей Морнинг Бленд“ — в керамично чайниче, със старомодна сребърна луковица за запарката. Сипа водата, покри чайничето и го отнесе на две стъпки до кухненската маса. Нямаха „трапезария“. Често си повтаряше, че е голям късмет, дето успяваха да вместят пет стола около масата.

На чинията пред него имаше две твърдо сварени яйца и той разсеяно счупи черупката на първото, като се зачете в разтворената папка, донесена снощи — папката за убийството на Крис Лок.