Чтение онлайн

— Ами, да. Джейми, не искаш ли да промениш нещо в историйката? Та откъде Ший е взел въжето?

— Какво въже?

Лание се засмя снизходително.

— Чуваш ли го — пита какво въже?

— Щом Ший е бил в бара при тебе и е излязъл да се разправи с Уейд, как е станало? Отбил се е до колата си да вземе въже от багажника?

— Не знам как е станало. Не съм излизал от бара.

И Бенкс пристъпи към него, също засмян до уши.

— Все това повтаря, забелязваш ли?

Лание кимна.

— Не се отказва. Нищо не е видял. Хитър номер.

Бенкс се премести така, че заради двамата О’Тул не можеше да помръдне.

— Мислим си… Даже сме съвсем сигурни, Джейми… че въжето е взето от магазина до бара. Ти какво ще кажеш?

— Нищо. Не съм бил там.

Лание подсвирна, явно впечатлен.

— Ридли, на това му викат последователност. Що не се откажем и да се върнем в управлението?

— Да, ама има една зацепка — възрази Бенкс. — Намерихме парчета, подозрително напомнящи останки от голяма халба, в разбитата витрина на онзи магазин и е доста вероятно на някое от парчетата да открием твои отпечатъци. В момента проверяваме.

Очите на О’Тул зашариха по лицата им.

— Момчета, нали съм барман. Постоянно пипам чашите.

— Вярно е, Ридли — призна Марсел, — човекът е съвсем прав.

— Брей! — възкликна Бенкс. — Аз пък забравих. — Щракна с пръсти, сякаш го осени неочаквана идея. — Обаче нещо ми е чудно за онази косачка, от витрината. Дали някой я е донесъл в „Пещерата“ да я пипнеш, да си подстрижеш тревичката по бара и после я е върнал в магазина? Питам се как ли е било?

— Да не ми разправяте, че има мои отпечатъци на някаква скапана _косачка_?

Бенкс вдигна рамене.

— Проверяваме, Джейми. Няма да повярваш колко неща проверяваме. Как мислиш, този път дали ще ни излезе късметът?

— _Аз_ мисля, че така ще стане, Рид.

— И аз, Марсел.

Инспекторите се усмихнаха на Джейми О’Тул. Въпреки студа, той се изпоти. Очите му не спираха, почти се усещаше как мозъкът му превключва на по-висока скорост.

— Е, такова де — проточи той, — значи е имало и други. Сам човек не може да направи това, нали? Тоест, имаше цяла сбирщина в бара. И всичките пияни, нали разбирате?

Дружелюбната усмивка не напускаше лицето на Лание.

— Всъщност, Джейми, не разбираме и затова сме малко… как да ти кажа… напористи. Много ни се иска да проумеем цялата работа.

Бенкс подхвърли:

— Познаваш ли Брандън Мюлън и Питър Макей?

— Ами как, познавам ги. Вече ви казах.

— Признаха, че са били в бара. Кога си тръгнаха?

— Кога си тръгнаха ли?

— Нали точно това те питам. Кога си тръгнаха? След Ший, преди Ший, с него? Кога?

— Май след него.

— Чудна работа. А _те_ казаха, че тръгнали преди него.

— Значи така е било. Вижте какво, момчета, много работа имах. Не мога всичко да помня…

— А на нашия лейтенант си обяснявал, че било полупразно в бара…

— Не бе, човекът се обърка. Искаше да каже „след Ший“…

Тормозиха го още пет минути, после му благодариха и го оставиха да се върне на опашката.

Докато вървяха към колата, Бенкс изрече:

— Голям майтап. А не ми се вярваше да е излизал от кръчмата.

Лание кимна. Идеята им се оказа добра.

— Ще трябва да я видим онази витрина за отпечатъци. Колкото и да е обгоряло всичко, намерим ли следи от пръстчетата на Джейми…

— Чух и схванах — отвърна Бенкс. — Като му дойде времето, ще е доста приятна изненада.

Лание се сети за още нещо:

— Ей, Рид, онова за косачката беше изсилване, а? Малко налудничаво.

— Е, нека _той_ да си мисли, че сме луди. Побърканите плашат, а аз искам Джейми да се страхува.

45.

В „При Лу Гърка“ тъкмо започваха да се стичат клиенти.

Глицки слезе по стъпалата и няколко пъти примигна в тъмния коридор, водещ към бара. Остави очите си да свикнат с липсата на достатъчно светлина. Властващата над всичко миризма на зеле го накара да се замисли какво ли готварско чудо бе сътворила за обяд жената на Лу. Макар често да се заседяваше по една или друга работа в някое от мъничките сепарета, Глицки престана да си поръчва храна при Лу още преди няколко години. Организмът му реагира твърде злощастно на порция „ким чи“ по домашна рецепта, за което негови приятели бяха готови да си продадат душата.

Сега тежкият дъх на зеле отново събуди спомена в сетивата му и стомахът на Глицки се сви. Вдиша бавно, за да се пооправи, после влезе.

До барплота се вдигна ръка и въпреки вързаната на опашка коса и няколкото килограма в повече, Глицки позна Уес Фаръл. Всъщност, познаваше го от доста отдавна и дори се бе явявал като свидетел в две-три дела, в които човекът бе защитник на обвиняемия. Докато си придърпваше табуретката, лейтенантът остана впечатлен от облеклото на Фаръл, защото повечето посетители в „При Лу“ работеха в Палатата и носеха някаква разновидност на униформата или официалния костюм. Фаръл като че идваше направо от плажа и според Глицки би трябвало вече да е замръзнал. Каза му го.

— Във вените ми сякаш има лед. Нищо не усещам.

Фаръл пиеше нещо с кафе, а може би кафето беше чисто. Глицки махна на Лу да му донесе чай, както обикновено.

— В този град е удобно човек да не усеща студа — отбеляза той.

— Не знам защо е така, сигурно от възрастта, както е с останалите неща. Преди се вцепенявах, зъбите ми тракаха, съвсем нормално. А може и да съм се обезчув… обезчувст… — Фаръл се усмихна уморено. — Все не успявам да я кажа тази дума, даже да съм трезвен като краставичка. — Вдигна чашата към устата си. — Най-официално заявявам, че в момента съм почти изтрезнял. Не съм помирисвал пиене поне от три часа.

— Не се притеснявам, стига за вас да не е проблем.

Глицки сви рамене и вдигна поставената пред него кафява чаша в паяжина от пукнатини, същата като на Фаръл.

— Достатъчно си бъбрихме за мен — отсече адвокатът. — Искам да ви разкажа една история.

— Затова съм тук.

В тихия говор на Фаръл вече не се долавяше никакво фъфлене.

— Това е _неговата_ версия — каза Глицки, просто за да не премълчи, да не изглежда прекалено доверчив, но и да изстискаше от себе си целия цинизъм, на който бе способен, пак беше склонен да повярва на чутото.