Чтение онлайн

За миг белегът на Глицки стана по-светъл, той заби поглед в пода.

Тя не се възползва от момента. Пое си дъх и посочи касетофона. Глицки натисна бутона за запис и Лорета мислено се пренесе в парка „Долорес“.

— Крис пи вино на вечерята, затова аз карах. Спряхме там, но не излязохме от колата. Тълпите вече излизаха на улиците. Бяха обърнали полицейска кола. Гореше. Вече притъмняваше.

После стана изведнъж, не знам точно как, твърде бързо. Или не внимавах достатъчно, но някакви хора отзад започнаха да клатят колата и Крис каза да вдигаме стъклата на прозорците и да се махаме. Но нямаше откъде да минем… изведнъж и пред нас застанаха хора, препречиха пътя, а онези отзад вече ни раздрусваха силно, затова превключих на задна скорост и опитах да се отскубнем в тази посока. И двамата гледахме назад. Значи едва пълзим през тълпата, хората блъскат по прозорците и ни крещят. Мятаха и камъни, нещо удари по ламарината, не знам какво, но продължавах да натискам педала съвсем леко, не исках никого да прегазя, но трябваше да се измъкнем…

После се откопчихме, аз поне така си мислех. Продължавах да карам назад, вече по-бързо. Стигнахме до пресечка и реших, че вече мога да обърна. Крис още се озърташе назад, за да се увери, че не ни налитат, след това не знам… стъклото откъм него се пръсна на парченца и там стоеше онзи мъж, насочи пистолета към мен, затова натиснах педала докрай, а той стреля пак, аз пък завих по „Гереро“. Крис се свлече. После май… не помня. Карах, докато видях полицейска кола и спрях.

Глицки се наведе напред. Лицето му не издаваше никакви чувства.

— Би ли могла да разпознаеш онзи, който е стрелял по вас?

Тя се замисли, но поклати глава.

— Не ми се вярва, Ейб. Беше тъмно и виждах само дулото на пистолета. Мъжът беше бял и най-вероятно на по-малко от трийсет години…

— А видя ли дрехите му?

— Нещо като яке, беше разкопчано. Може би тениска и дънки, нищо особено.

— Косата? С брада ли беше?

Същия жест на отрицание.

— Ейб, вече подробно разказах това на твоите инспектори горе. Обещаха да опитат всичко възможно. Ще търсят оръжието, ще сравняват, ще видят дали ще ги отведе до човека. Но самият той… може да е бил почти всеки.

Продължително мълчание. Лорета Уейджър се сви в ъгъла на дивана. Глицки седеше неподвижно, опрял ръце на коленете, зареял поглед в пода. Изключи касетофона.

Когато най-сетне заговори, заради преумората гласът му прозвуча дрезгаво и насилено, почти както го чуха синовете му по-рано вечерта. Не беше присъщият му глас на ченге.

— Не исках да се държа толкова грубо. Когато се обади днес. Тъкмо да ти се извиня и ти затвори.

— Аз… ти беше прав. Не биваше да ти се натрапвам.

Тя като че се отдръпна в себе си, изчакваше, опитваше се да го разгадае.

Очите им се срещнаха. И двамата извърнаха глави.

Той стана, отиде до прозореца, пренави касетата. Повече не помръдна. Времето минаваше. От другия край на стаята тя попита толкова тихо, че едва я чу:

— Още не си говорил с никого за жена си, нали? Не си споделял?

Не се опитваше да му бръкне в душата. На всеки друг, дори на Лорета в друг момент, би отвърнал достатъчно рязко, за да спре толкова личен разговор, но точно сега се чувстваше изцеден, празен, нямаше сили дори да поддържа маската си.

Бе прозряла нещо в състоянието му. Можеше поне да й обясни защо не искаше да обяснява.

— Не е лесно човек да се разприказва за това.

Сдържаше се, откакто научиха диагнозата. На него се падаше да вдъхва смелост, да подкрепя Фло, да не допусне момчетата да се пречупят…

— Добре — каза Лорета.

Ако настояваше, щеше да я отблъсне. Не се обърна, само се взираше в отражението й в прозореца, гласът му остана безстрастен.

— Имаше рак на яйчниците. Когато откриха заболяването, вече нищо не можеха да направят. Свърши за девет месеца.

— Съжалявам, Ейб.

— Чудна работа — изрече той накрая, — толкова планове правихме, за да сме подготвени и Фло да не се мъчи, че ни изоставя в беда. Като си помисля, наистина си внушихме, че правим нещо. Но после, когато… когато я нямаше, четях тези дълги списъци, които трябваше да запомня, да правя всичко това с момчетата, за да не паднем на дъното. И изобщо не проумявах как да подхвана.

Поизправи се и погледна мрака навън.

— Колко момчета имаш?

— Три.

— Много време ли мина?

— В събота ще станат шейсет и четири седмици. — Погледна я за миг. — Не знам защо, но броя в седмици, все едно не искам да призная, че са минали месеци, дори повече от година. Със седмица все някак ще се примиря. Седмицата не е толкова дълга. И като че изобщо не е минало време. Понякога… усещам се да мисля, че е била до мен само преди час. И ей сега ще се върне. Тъпо е. Наричат го „отхвърляне на действителността“.

— Ейб, недей да се ядеш.

Той разкърши рамене.

— Само че като те блъсне по главата истинското време и виждаш, че нищо не е същото, навсякъде има промени. Тогава усещам колко отдавна е било. И в момчетата всичко се променя, в приказките ми с тях. И със самия себе си се справям по-различно. — Гласът му замря. — Извинявай. Увлякох се.

— Не е вярно.

— Е…

Тя стана и дойде при него.

— Имах по-голям късмет с Дейн. Умря, когато Илейн вече беше почти на седемнайсет. И беше много по-възрастен. Изживя си своето. — Тя отметна глава, за да го погледне в очите. — И въпреки това минаха две-три години, докато се оправя. Стискаш зъби и продължаваш. — Докосна ръката му. — Ейбрахам, имаш ли нещо против да ме откараш до дома ми? Вече не издържам.

Той стигна до Палатата с патрулна кола, затова се наложи да поиска един от градските служебни автомобили — същия модел като онзи, в който са били Лорета и Крис Лок по-рано вечерта. Повече не размениха и дума, докато Ейб попълваше бланката и после, по стъпалата към задния изход, за да се изплъзнат на репортерите, щъкащи из фоайето на Палатата.

Вече излизаха от паркинга, а Лорета се облягаше на дясната врата, колкото може по-далече от него, все още потънала в мълчание. Скорошният твърде личен разговор се превърна в преграда.

Глицки съсредоточи вниманието си в пътя. Предишният шофьор на колата бе оставил радиото включено и някакъв жизнерадостен диджей разправяше на каквито слушатели му биха останали в зашеметения град, че е точно полунощ и започва 30 юни, четвъртък, ден преди да започнат празненствата по случай Четвърти юли и хората да си честитят Рождения ден на Америка.

Ейб протегна ръка и прекъсна дърдоркото.

— Този тиквеник май предава от Марс.

— Всички са такива — отвърна Лорета.

Четвъртък, 30 юни

30.

Спряха на завиващата в кръг павирана алея пред внушителната бяла къща с колони, разположена на една от най-високите точки в града, с изглед във всички посоки. Само на две пресечки оттук Кевин Ший си поемаше дъх при изкачването на хълма, по-рано същия ден. Градинарите си бяха свършили работата около къщата на Лорета много години, преди да се родят тя или Глицки и сега величествени кленове сплитаха клони отгоре, сякаш за да дарят с уединение мястото.