Неизбежно правосъдие
Шрифт:
В мазето под студиото се потеше над телефона и лицензира за излъчване снимката в CNN, „Фокс“ и другите големи национални мрежи, но само за новинарските им емисии. През последните шестнайсет часа натрупа почти двайсет и пет хиляди долара. Наоколо душеха трима от представителски агенции и двама-трима адвокати. И все не можеше да се отбие в дома си. Намериха го.
Не се бе и сетил за полицията. Но нали освен фотограф, се оказа и свидетел. Единственият, който не можеше да отрече, че е бил там. Да, _беше там_ — на първото стъпало към известността и славата.
Двамата полицаи бяха вежливи, но непреклонни. Трябва да отиде с тях, за да отговори на някои въпроси. Да, може да кара своята кола. Те ще се движат зад него.
Но не го качиха в полицейското управление, а го поведоха по коридора на прокуратурата, на третия етаж. После го оставиха да се препотява двайсетина минути в някаква стаичка — без охрана, сякаш забравен. Вече не се чувстваше на гребена на вълната. Дори изпитваше неясни опасения. Усещаше кисел вкус в устата си, тежест под очите. Искаше да допълзи до леглото си.
Най-после тежката дъбова врата изскърца и влезе млада чернокожа красавица, облечена твърде делово. Представи се с усмивка като помощник-районната прокурорка Уейджър. Веднага го увери, че не е заподозрян за участие в линчуването, но все пак попита дали иска на разговора да присъства и адвокат. Той отпи от чудесното кафе (над чашката още се вдигаше пара) и не пожела, защото не му трябвал. Не е направил нищо незаконно или даже нередно.
Тя го накара да си припомни събитията от предишната вечер и му помогна да възстанови истината, каквато беше в съзнанието му. Как вървеше по отсрещния тротоар на „Гиъри“, чу бъркотията, погледна натам и си каза, че от това може да стане новина. Накрая стигна до момента, запечатан на снимката — как сборището крещеше: „Дърпай, дърпай!“, а онзи тип правеше точно това. Не, никакви съмнения нямаше. Естествено, готов беше да се закълне. Нали _видя_. Точно това се случи.
После нахълта онзи чернокожият с лице на ястреб, с пилотско яке и белег на устните. Уплаши го до смърт, когато пое юздите от ръцете на прекрасната помощник-прокурорка. Тя беше невъзмутима и сдържана, но на Уестбърг му се стори, че са я спипали да върши нещо непозволено. Ама че любопитна история!
А мъжът, казваше се лейтенант Глицки, голямата клечка в отдел „Убийства“, предложи да се качат горе, за да продължат разпита. Убеден, че и без това няма избор, Уестбърг се съгласи.
„Аз съм лейтенант-инспектор Ейбрахам Глицки, служебен номер 1144. В момента се намирам в стая за разпити на Съдебната палата, Брайънт Стрийт 880, Сан Франциско. При мен е един господин, представил се като Пол Уестбърг, фоторепортер на свободна практика, бял, роден на 4 март 1971 година. Този разпит се провежда във връзка с дело номер 950867731. Днес е 29 юни, сряда, 8 часа и 25 минути преди обяд.“
Глицки реши да кара точно по правилата, както се провеждаха разпити при разследване на убийство. Седеше срещу Уестбърг до проядена дървена маса, между тях беше включеният касетофон. Първо прекара Уестбърг през стандартните въпроси, за да опише накратко събитията, които фотографът твърдеше, че е видял снощи. Стигнаха до същината:
Въпрос: Значи тълпата крещеше: „Дърпай, дърпай!“ или нещо подобно. Какво се случи после?
Отговор: Ами, онзи мъж дърпаше обесения, увисна на него, както си е на снимката.
В: Значи дърпаше обесения, дърпаше го надолу?
О: Да.
В: Как разбрахте, че правеше точно това?
О: (Пауза.) Беше очевидно.
В: Чуйте добре въпроса ми, господин Уестбърг. Защо беше очевидно? Погледнете тази снимка. (Глицки бе донесъл в стаята късното сутрешно издание на „Сан Франциско Кроникъл“.) С едната си ръка мъжът е обхванал жертвата, с другата протяга нагоре предмет, който на пръв поглед е нож.
О: _Беше_ нож. Посягаше към гърлото на чернокожия.
В: Добре. А после?
О. Какво после?
В: Какво се случи после?
О: Направих снимките. Две.
В: С кратка пауза помежду им?
О: Да.
В: Проявихте ли и другата?
О: Разбира се. Проявих и двете вкъщи. Но втората не се оказа толкова добра.
В: Искате да кажете, че не беше толкова драматична или че имаше технически дефект — нефокусирана, тъмна или нещо друго?
О: А, нямаше технически дефекти. Само че я направих две секунди след другата. Почти същата, но не е толкова добра.
В: Добре, да продължим. След като заснехте кадрите, какво направихте?
О: Побягнах. Онези в тълпата малко се ядосаха от светкавицата. Двама-трима понечиха да ме хванат. Казах си, че ще ми строшат и апарата, и главата, затова избягах.
В: Значи използвахте светкавица?
О: Как иначе. Беше на сянка, малко след залез.
В: И общо колко време бяхте свидетел на ставащото?
О: Не знам. Минута, минута и половина. Горе-долу толкова. Беше много страшно, истинска лудост.
В: А преди да направите снимките, забелязахте ли мъжа, който според вас е дърпал надолу жертвата?
О: Той _наистина_ дърпаше жертвата. Вижте какво, и онази млада дама долу ми каза същото. Каза да се придържам към показанията си. Аз пък си мислех, че заедно си вършите работата.
В: Коя дама долу? Госпожица Уейджър ли?
О: Ами, да, тя беше.
В: Значи ви каза да се придържате към показанията си? Какви показания?
О: Ами, че е дърпал надолу…
В: Е, само показания ли са или точно това се случи?
О: (Пауза.) Така беше. Това видях. И на снимката личи съвсем ясно — погледнете!
В: (Пауза.) Ако държеше с две ръце обесения и беше увиснал на него, с отделени от тротоара крака… но вие казахте, че сте го _видял_ да дърпа надолу? Това ли са показанията ви?
О: Че какво друго можеше да е? Нали беше от същата тълпа… (Пауза.) Да, това са показанията ми.
15.
Мелъни плачеше.
— Синди им е казала.
— Мелъни, _какво_ им е казала Синди?
— Кой си.
— _Какво?_ Но защо? Защо го е направила? — Само че знаеше. — А как тя?…
— Кевин, аз й се обадих. Ох, Боже! Имах нужда от някой, толкова зле се чувствах, Кевин. Поне с някой исках да поговоря…
— Сто пъти съм ти казвал, че Синди не ти е приятелка. — Реши, че е глупаво да продължават спора. — Все едно, благодаря, че ме предупреди…
— Кевин, недей…
— Недей ли! _Ти_ ли ще ми казваш…
Тя плачеше. Кевин още я харесваше, не искаше да я наранява, но да направи такова нещо…