Чтение онлайн

Мак се обърна към Холи.

— Не, не съм шпионин — ако бях, чичо ти сигурно въобще нямаше да има добро мнение за мен. Аз съм един вид консултант.

— Който понякога спасява живота на хората — добави Нина.

— И точно затова къщата ми все не е ремонтирана напълно… Но тези двамата наистина разбуниха духовете във Воксхол Крос, щом самоличността им беше разкрита. Причина за това бяха американските ни колеги, с които споделяме информация, те страшно много се развълнуваха. — Той погледна през стъклената врата към репортерите в коридора. — Но смятам, че това трябва да се обсъди на някое по-уединено място.

— Можем просто да си тръгнем? — попита изненадано Нина.

Мак се усмихна.

— На този етап сте свободни да си вървите. Вътрешното министерство уреди всички обвинения да бъдат свалени. Изглежда, американското правителство умира от желание да разговаря с вас за тези мъже, както и за вашия приятел хер Руст. — Той сведе поглед. — Моите съболезнования.

— Благодаря. Но защо ще искат да говорим за Бернд?

— Нямам никаква представа — но се надявам скоро да разбера. Знаете ли някое място, където можем да отидем?

— Можем да идем у дома — предложи Холи. Елизабет изглежда се канеше да възрази, но един строг поглед от бабчето я накара да замълчи.

Мак кимна.

— Звучи чудесно.

Чейс погледна през предния прозорец на къщата на Елизабет, осмисляйки онова, което Мак бе казал току-що на двамата с Нина след като проведе кратък телефонен разговор.

— Значи този тип Иля и неговото другарче, шофьора на джипа — ако те наистина работят като охрана на някакъв си руски милиардер, защо са дошли тук в Борнмът, за да стрелят по баба ми? — Той се обърна към Мак. — Шибаният Олдърли нищичко не знае, нали?

— Мак, знам че това е секретно — каза Нина, — но има ли някакъв начин Катрин или Холи да седнат при нас? Когато те са наоколо, Еди се държи много по-културно.

— Страхувам се, че не, но да си призная, че споделям мнението ти — отвърна Мак. — Останах с впечатлението, че Олдърли е бил изключен от американците и това въобще не му харесва.

— Да — каза Чейс, като си играеше с опашката на Нина. — Знам колко е дразнещо да ти заповядват янки.

— Хей! — обади се Нина.

Мак се усмихна, след което се изправи рязко, защото забеляза нещо през прозореца.

— Но мисля, че тези хора ще могат да ни осветлят малко повече по въпроса.

Пред къщата спря автомобил, голяма черна лимузина „Линкълн“. Чейс видя регистрационната й табела и необичайният й формат му подсказа, че това е дипломатическа кола.

— Опа, здрасти, ето ги и федералните — Нина стана и се приближи към него, проследявайки с поглед двамата мъже, които излязоха от колата и замаршируваха по алеята към къщата. На вратата се позвъни; след кратка размяна на реплики вратата на дневната се отвори и Елизабет надникна предпазливо вътре.

— Дошли са някакви хора, които искат да те видят — рече тя. — Казват, че са от американското посолство.

Мак се изправи.

— Моля, поканете ги, госпожо Чейс.

Елизабет въведе двамата костюмирани мъже в стаята. Първият беше около петдесетте, със снопче тънка кестенява коса на главата и учестено дишане. Той протегна ръка към Нина.

— Доктор Уайлд — каза той, преди да погледне несигурно към Чейс и Мак. — Господин… Чейс? — Чейс посочи с пръст към себе си. — Благодаря. — След като се ръкува с Чейс, той се представи с бостънски акцент. — Аз съм Кларънс Пийч от отдела за държавна сигурност към американското посолство в Лондон.

— Здрасти, пич — отвърна Чейс, като потисна една усмивка. От досадата, която се изписа по лицето на Пийч той се досети, че шегичките с името му не спират.

Вторият мъж беше по-млад, около трийсетте, и много по-привлекателен за Нина. Той имаше стегнато тяло, висок над метър и осемдесет, с квадратна челюст и напрегнати, но красиви зелени очи и гарваново черна коса.

— Доктор Уайлд? — попита той с дълбок глас, изговаряйки думите с характерното за Ню Орлиънс провлачване. — Аз съм Джак Мичъл от DARPA 8 — агенцията за разработване на нови технологии за армията на САЩ — уточни той, като видя озадачения й поглед, и гласът му изведнъж премина в перфектна имитация на Тони Маклюър, фалиралият актьор от „Семейство Симпсън“. — Сигурно си спомняте за нас от такива изобретения като Интернет — който вече не се използва само за порнография!

Нина се засмя.

— Здрасти! Радвам се да се запознаем.

— А вие сигурно сте Еди Чейс.

— Сигурно — отвърна Чейс, който въобще не се впечатли от новодошлия. — Защо DARPA се интересува от откриването на Екскалибур? Аз си мислех, че напоследък се интересувате само от създаването на бойни роботи и микровълнови лазерни лъчи.

— В изследването на Бернд Руст се крие нещо повече от една древна реликва и само след минутка ще ви обясня какво. Но за съжаление тази информация е строго секретна. — Той се обърна към Мак. — Опасявам се, че ще се наложи да ви помоля да излезете от стаята, докато обсъждаме този проблем. Съжалявам, сър.

Мак беше изненадан.

— Аз имам ниво на достъп пет.

— Знам, сър.

Мак стрелна с поглед Нина и Чейс и излезе от стаята. Мичъл им махна с ръка да седнат, след което отвори тънкото си метално куфарче и извади отвътре една папка. — Познавате ли някой от тези хора? — попита той, като нареди няколко снимки на масата пред тях.

Нина веднага забеляза брадатия мъж, когото беше преследвала из хотела.

— Това е човекът, който ми открадна лаптопа!

Мичъл кимна.

— Олег Максимов, известен още като „Булдозера“. Бивш боец от спецназ, прочут с изключителната си физическа сила и с изключително ниската си интелигентност — още преди да го прострелят в главата в Чечня. — Той посочи към големия белег на челото му. — Никой не знае как е успял да оцелее, но той оживял, и сега има метална пластина, която свързва двете половини на черепа му… както и сериозно увредена нервна система.

— Какво имате предвид?

— Претърпял е някакъв вид мозъчно увреждане, което засегнало реакциите му на удоволствие и болка — обясни Мичъл. — Общо взето, когато изпитва болка, той я усеща като удоволствие.

— Уф! — примигна Нина. — Това обяснява защо когато го ударих по главата с пожарогасителя той така се възбуди.

Чейс я погледна с възхищение.

— Ударила си войник от спецназ с пожарогасител?

— Да.

— Браво на теб! — Той посочи към една от другите снимки. — Хей, тя караше колата беглец.

Нина огледа снимката.

— Това е жената, която застреля Бернд — само че имаше оранжева коса. — Навъсената жена на снимката, която изглеждаше около трийсетте, имаше пурпурна коса с дълги, боядисани в зелено кичури, които висяха край лицето й.