Чтение онлайн

— Кажи, миличък? — каза Мари с глас, преливащ от любов. — Какво има?

Момченцето залитна напред, все още замаяно.

— Имах лош сън.

— О-о-о… — Мари го взе в скута си. Джеси прислони глава на рамото й. Тя го погали и го целуна: — Милият…

— Лоши хора — промърмори Джеси.

Тя го успокои и накрая го попита:

— Искаш ли да ти прочета приказка?

Джеси вдигна пълничкото си пръстче и посочи Ласитър:

— Не… той!

— Не знам дали…

— С удоволствие — прекъсна я Ласитър. — Искаш ли да се качиш на мен?

С тези думи коленичи в краката на Мари, за да може детето да го яхне през врата, погледна я, но не разгада погледа й.

— Хей! — извика Джеси, когато Ласитър стана. — Ама това е много високо!

Ласитър го хвана за крачетата и тръгна към неговата стая, като се привеждаше, за да не го удари в някоя от гредите, а Джеси се опитваше да докосне тавана. Сложи го в леглото, седна на ръба до него и тогава Джеси каза, че не иска да слуша приказка, а сам да му прочете една.

— Окей — съгласи се Ласитър, — давай!

Момчето извади изпод възглавницата си книжката и с много сериозно лице каза:

— Доктор Суус. 52 — после я разтвори на първа страница, приведе главица и започна: — Една риба… — телцето му се изпъна назад: — Две риби! — после отново напред: — Червена риба! — и пак назад, но този път с нарочно глупаво изражение и широко отворени очи, вперени в тавана: — Синя риба-а-а! — След това се хвърли назад в леглото по гръб и се заля от смях.

Ласитър развързваше плоскодънката, когато Джеси извика:

— Виж, мамо — лодка!

Той се обърна натам, накъдето момчето сочеше, и вдигна поглед към хоризонта, присвил очи заради мъглата. Не забеляза обаче нищо освен все така сивото небе, скалите, боровете и тежко дишащия океан. Но… в един момент чу звук на мотор. Зрението на детето беше изумително.

— Кой е това?

Мари сложи ръка над очите си, за да види по-добре.

— Не знам — каза тя. — Не познавам тази лодка.

Ласитър изруга и отново завърза плоскодънката. Готвеха се да отидат с нея до скифа и да заминат, но сега това беше невъзможно. Непременно щяха да бъдат забелязани от хората в бялата моторница.

— Имаш ли бинокъл?

Мари кимна и взе Джеси на ръце.

— В бунгалото — каза тя и се затича. Ласитър я последва в лекия дъждец.

Бинокълът висеше на закачалка до библиотеката. Ласитър го взе и го фокусира. Лодката беше още твърде далеч, за да може да различи лицата на пътуващите в нея, но се виждаше, че са трима.

— Те ли са? — приближи се до него Мари.

— Не се вижда. — Отново се вгледа напрегнато и в следващия момент съмненията му се разсеяха. При кърмата се надигна грамада от мускули и посочи към бунгалото. Нямаше нужда да вижда лицето му, за да знае със сигурност.

— Те са — потвърди той. Вече започваше да ги различава: — Едрия, Грималди и Делла Торе.

Мари пое дълбоко въздух и притисна Джеси по-силно.

— Не можем да останем тук — каза Ласитър. — Има ли друго място?

Тя се замисли за секунда.

— Можем да отидем при стоянката за лодки. Те не познават острова.

— Добре. Вземи фенерче. — Отиде в килера, където държаха пушката. — Къде са патроните?

— В кутията за хляб.

Можеше и сам да се досети. Взе в едната ръка пушката и отвори с другата кутията. Вътре имаше парче хляб, няколко царевични курабии и, най-отзад, кутия за амуниции.

Която бе изненадващо лека.

Ласитър я отвори с неприятно чувство и простена, защото видя един-единствен патрон.

— Къде са останалите?

Мари беше съкрушена.

— Не знам… Предполагам, че съм ги използвала.

— С каква цел?

— Тренировка — обясни Мари и като видя изражението върху лицето му, побърза да добави: — Добре де, ти сам видя, че тук през зимата няма какво толкова да се прави.

— Аз обаче какво да правя сега? — въздъхна той. — Да ги помоля да застанат в колона, за да ги убия с един куршум?

Не трябваше да го казва. Мари на свой ред изкриви лице в нещастна гримаса и Джеси се хвърли да я утешава.

— Не плачи, мамо — замоли я той, — не плачи!

Ласитър вдигна ръце във въздуха:

— Извинявам се — изръмжа той. — Наистина. Моля те, отведи Джеси при стоянката… идвам след малко.

Мари кимна, обърна се, но после се спря:

— Ти… какво смяташ да правиш?

— Не знам — призна безсилието си Ласитър, — може би да им попреча да ви последват.

Избута насила Мари и Джеси от бунгалото и ги проследи с поглед до гората. После зареди единствения патрон в цевта и излезе навън. Коленичи на дясното си коляно, закрепи пушката върху парапета на верандата и замижа с лявото око. Бавно завъртя пушката, докато в прицела изплува моторницата.

На носа на лодката, без да обръща внимание на дъжда и вятъра, стоеше Делла Торе — истински Одисей в расо. Моторницата беше на около двеста метра в морето и макар изстрелът да бе труден, Ласитър знаеше, че няма начин да не улучи. Пое дълбоко въздух, бавно го изпусна и нагласи кръстчето на прицела върху гърдите на духовника.

Един изстрел и всичко ще свърши, помисли си той. Пръстът му легна плътно върху спусъка. Да убиеш Делла Торе, беше като да отсечеш главата на змия. Тялото може и да не умре веднага, но ще бъде сляпо и безпомощно и само ще се погърчи известно време в пръстта.

А може би не…

Премести цевта малко наляво и кръстчето спря под дясното око на Матрака. Италианецът викаше нещо на Делла Торе, без да съзнава, че животът му зависи от натиска на един пръст. И макар лодката да подскачаше, Ласитър отново бе сигурен, че може да го премахне.

Стреляй, каза си той. Направи го! Защо се колебаеш? Този човек се опита да те убие на два пъти. Застрелял е Ацети. Вероятно е убил и Бепи. Беше много изкушаващо, но докато тези мисли се въртяха в главата му, цевта на пушката се премести още веднъж леко наляво. И в прицела се появи Грималди.